История Цеци

“Когато Нещо се обърка до такава степен, че Всичко да се нареди”

Казвам се Цветослав Найденов и сега съм на 40 години. И това е моята история.

Роден съм в края на 1982 г. в град Враца. Още от деня на моето раждане се е знаело, че нещо не е наред със сърцето ми. На 18-дневна възраст са поставили първата ми диагноза. Е, да, за времето си не е била най-точната, но все пак е била добро начало. Та, диагнозата ми е Коригирана транспозиция на големите артерии заедно с междукамерен дефект и под, над и клапанна пулмонална стеноза. Имам и Ситус инверзус. Моето заболяване е много рядко и ако не ви говори нищо – спокойно, и на лекарите не им говори много. Общо взето нещо в началното ми развитие много се е объркало, толкова много, че чак се е наредило, но по различен начин.

Да си дете с вродено сърдечно заболяване не е никак лесно. При мен специално състоянието ми позволяваше сравнително нормален живот до 7 – 8-годишна възраст. Стенозата и междукамерният дефект взаимно се компенсираха и аз не усещах някакви затруднения. Е, така е докато си малко дете, а след това нещата започват да се променят. Аз все по-лесно се изморявах и все по-често боледувах. Идвах редовно на прегледи в НКБ. Когато бях на 14 години, д-р Велковски ми каза, че не вижда как без операция бих доживял повече от 25 – 30-годишна възраст. Да ти каже лекарят, на когото имаш най-голямо доверие, че не те вижда жив, е малко стряскащо, но аз бях подготвен. Родителите ми цял живот са ми обяснявали, че аз ще бъда опериран. Знаех, че ще дойде този момент. Така че след обясненията на д-р Велковси, аз казах: „Хайде, кога ще го направим, аз искам да живея нормално“, а той ми отговори: „Ами не е толкова лесно, не става веднага“. И така се почна 4 години ходене пролет и есен на прегледи и всеки път ми се обясняваше, че може да се изчака.

През есента на 2000 г. ми пратиха писмо да отида за операция. Бях последна година ученик и мислих за бал, а реално трябваше да отида на операция, отлагана 4 години. Е, отидохме с родителите ми. Седяхме пред кабинета и чакахме да ни вземат, но никой не ни извика. Няколко часа след като останахме последни сестрата излезе и каза: „Къде е Светослав Найденов? Чакаме го, а него го няма.“ Моите родители казаха: „Тук е Цветослав Найденов.“ Сестрата започна да се суети и влезе да изкара лекаря. Оказва се, че са объркали имената и аз не съм бил за операция. Много съжалявали, можели да покрият билета за влака за връщане, но само на мен.

На следващата година през пролетта ме извикаха и оперираха. Самата операция, според лекарите, е минала много по-добре от очакванията. Те самите не са знаели какво да очакват, тъй като, както каза д-р Лазаров преди да ме оперира, в света има много малко хора с моето заболяване. Няма болница, която да е правила повече от една такава операция, така че опит с моето заболяване – нямат. Въпреки това всичко е вървяло по план (почти). Преди операцията имах ограничения в движенията на дясната си ръка, но след нея нещата, да кажем, станаха много по-сложни. Е, важното е, че съм жив и здрав.

Година след това Мила (нашият психолог, на която с моята съпруга сме кумове) ми спомена за Асоциация „Детско сърце“. Каза ми, че ще ми се обади Калина, която ще разкаже повече за самата идея. И така вече имах първия си приятел от Асоциацията! Отидох на първия семинар, който се проведе в Поморие. Там колко приятели намерих… С повечето сме все още много близки, най-вече с Иван (е, той пък е кум на нас). Ето как намерих моята общност.

През 2006 г. имахме семинар в Банкя и там за първи път се появи Мария. Тя е шумна, устата и много активна, забелязва се и често те изкарва извън нерви. В Банкя не мога да кажа да съм говорил много с нея, но след това имахме семинар в Арбанаси и там, благодарение на Тео (познайте, и на него сме кумове), се оказахме един до друг и след това един за друг. Имаше проблем – тя живееше на 450 км от мен, но явно, когато имаш желание, нещата се получават. Мария дойде при мен и станахме семейство.

В началото живеехме в моето общежитие в Студентски град, но няколко месеца по-късно ни предложиха да живеем в къщата на Асоциацията. Вече 15 години тя е нашият дом. Това беше най-доброто решение – както за нас, така и за самата Асоциация. Ние имаме място, където може спокойно да живеем, да отгледаме децата и да наречем наш дом. Асоциацията, от друга страна, получи в наше лице (най-вече на Мария) най-добрия човек, който изключително много помага на хората в най-трудния момент в живота им. Нашият дом се превърна в място, където всеки е добре дошъл и всеки може да сподели емоциите си. Много от родителите, които са оставали при нас, сега са ни лични семейни приятели и често се виждаме с тях.

Въпреки че много време живеехме заедно, през 2013 г. с Мария най-накрая се оженихме. Стана много хубава сватба, чак съжалих, че не сме я направили по-рано. По-късно на Мария и предстоеше поредното (трето и най-трудно) изпитание, наречено сърдечна операция. Моята единствена операция беше отлагана 4 години, а нейната – 10 години. Всички казваха, че спешно трябва да се оперира, но не веднага. Отговорът на „Защо не веднага?“ ми го даде кардиохирург, с когото аз исках да се консултирам без знанието Мария. Неговият коментар беше: „Нали знаеш, че това решение може да те направи 50% по-малко щастлив.“ Е, не станах по-малко щастлив, даже станах много по-щастлив. Мария е жива и доколкото може – здрава. Много ме ядосва от време на време, но много я обичам през останалото. Все пак тя е 50% от моето щастие. Видях обаче какво е да си от другата страна – там, където хората седят и се молят, и разбрах, че да заспиш е много по-лесно, отколкото да се надяваш.

Животът в къщата на Асоциацията ми показа и друго. Видях хора, които нямаха моя късмет и загубиха най-ценното, което имат. Хора, които се прибраха вкъщи без децата си. Тогава да бъдете опора е наистина трудно. Ние не сме лекари, но през очите ни минава толкова тъга. И ако лекарят може да се прибере вкъщи и да се отърси от тъгата, при нас тъгата е вкъщи. Това ме накара да стана член и в момента заместник-председател на Асоциацията. Ако мога да помогна на едно дете да се върне вкъщи, аз ще съм изпълнил мисията си. Понеже искам да дам още, смятам, че не само на децата трябва да се помага. Има много хора като мен, оперирани и пораснали. И те имат нужда от подкрепа, и на тях искам да помогна. Иска ми се да мога да повлияя благоприятно на хората, които вземат решение, за да мога да се смея с моите приятели, а не да ходя на погребението им, и давам всичко за това!

Днес аз живея много добре, имам хубава работа, добри приятели и най-доброто семейство, което човек може да поиска. Ходя на народни танци (е, вярно че пулсът ми става 200, но такова удоволствие е). Не забравям да се смея и да се радвам на всеки момент. И разбрах едно:

Всеки в живота си търси нещо, което смята, че ще го направи по-щастлив – пари, работа, любов. Аз смятам, че най-щастлив е човекът, който е добър! Към себе си и към останалите.

В началото казах как при мен всичко се е объркало до такава степен, че се е наредило по друг начин. Сега предполагам, че разбрахте защо.