Здравейте, големи сърца! 
Казвам се Ивелина Манова и съм едва на 18 години.
Преди 4 години бях едно обикновено момиче, неподозиращо колко необикновено може да бъде. И така започна печатането на историята на моето сърце. От един “профилактичен преглед” до “механичното сърце” както аз обичам да се шегувам. Отидох просто на профилактичен преглед. Откриха нередност и ме изпратиха при “специалист”. Най-вероятно никога няма да забравя думите му “не знам как е тук още – трябва спешно да се оперира“. Не знаех какво става. Мислих си, че е някаква шега. Казвах си “няма как, та на мен ми няма нищо”. Тогава обожавах да танцувам. Нямах никакви симптоми. А безсилието в очите на родителите ми ме съсипваше. Чувствах се виновна за нещо, което дори не разбирах. Пътят, не е лесен. Вероятно всички сме имали падения при избора на “професионалист”. Но тук е момента да изкажа огромна благодарност на др. Велковски – човекът, който запали искрата за живот. Човека, заради когото никога не се почувствах болна, дори за миг. Истината е, че никога не съм разбирала медицинските им термини. Затова и с др. Велковски си говорихме на “наш” си език. Обясни ми, че едната клапа, която изтласква кръв се отваря наполовина на другата. Но тогава смяната не беше вариант, тъй като органите ми не бяха развити. Затова направихме безкръвна манипулация за да “отпушим” стеснението. Имахме резултати, по-добри от очакванията ни. Започна се периодичното проследяване. Беше ме подготвил, че в даден момент може би ще се наложи още една операция. Но кога ще е, не можем да предположим. “Може да е на 30 годишна възраст, може да е, когато навършиш 50…а може и никога да не се наложи”. Нещата, обаче се случиха доста по-рано от очакваното. На поредния преглед през месец май, др.Велковски каза: “Станало е време да действаме”чакайте обаждане от нас. Операцията ми, трябваше да се случи преди да навърша 18г. И така от май месец до септември се лутах. Не живях. Знаех какво ми предстои, но го отхвърлях. Не исках да го приема. Отричах го. Минах през всички негативни емоции, сълзи та дори и омраза. Мразех всеки ден, в който просто чаках едно обаждане, една дата. А телефона все мъчеше… докато на 15.09.2022 (последния ми първи учебен ден) се обадиха на майка ми и ѝ казаха “на 19.09” трябва да сте в болницата. Може би звучи налудничево, но бях полудяла от щастие, че този период най-накрая ще свърши. Или ще дойде края или ще започне новото начало. За мен друг вариант нямаше. Докато всички мои връстници се вълнуваха от купони, любови, балове…аз не знаех за мен дали ще има утре и това вътрешно ме убиваше.
Така дойде и денят. Моят ден! Всъщност това беше денят на мама. Да, нормалните майки за рождения си ден ходят на сладкарница с децата си,но моята мама за рождения си ден стоеше пред операционната и чакаше нейния герой, който ѝ обеща, че ще се върне. След близо 8-часова операция, вече за всички бе известно, че моята клапа не е могло да бъде спасена и затова е сменена.
Наистина започна новото начало. Напълно нов ритъм не само на сърцето ми, ами и на целия ми живот. По стечения на обстоятелствата си постоях месец в болницата. Срещнах толкова приятни хора там. Заобичах медицинския екип и дори всеки път, когато съм на преглед не мога да мина, преди да си гушна медицинските сестри. Някак си се чувствам на място, у дома. Благодарна съм за всяка секунда, подарена ми. За всеки момент. За всяка емоция. И научих нещо…
Живота е прекалено кратък за да не му се усмихваме. Времето така или иначе ще ни даде това, което е решило. Но не трябва да губим надежда. Колкото и тъмна да е нощта, слънцето все в някакъв момент изгрява и идва деня!
Към днешна дата съм щастливото момиче, гордеещо се с това, през което е преминало. Заобиколена от хора, които я обичат точно такава, каквото е. Нетърпелива за хубавите моменти, които е убедена, че я чакат след завоя!
Пътят, който извървях и ще продължавам да вървя всеки следваш ден от съществуването ми, нямаше да бъде същият без Мария. Ангела, пратен ми от съдбата. Моето слънце, моята сила. Човека, който всеки ден ме убеждаваше, че няма нищо страшно. Че живота ми нямаше да е толкова интересен ако не беше това мое сърце
И жената, която ми казваше “ТИ МОЖЕШ”
Жената, която раздава от топлината и любовта си и не ги пести. Винаги, щом е нужна тя е там! Независимо за кого!! Както аз обичам да ѝ викам “МАМАТА НА СПЕЦИАЛНИТЕ СЪРЦА”. Без нея всичко щеше да бъде много по-сиво, много по-трудно. Но тя е тук и мога само да ѝ благодаря, че я има!
За скромните си 18 години разбрах, че смисъла на живота не е да чакаш бурята да отмине, а да се научиш да танцуваш под дъжда!
Вие също може да напишете своята история! Изпратете ни я тук: 
info@childsheart.eu
За да продължаваме да развиваме своята дейност и подкрепа към вас, направете своето дарение тук:
https://dmsbg.com/20548/dms-sartse-2
Банка ДСК:
Клон Разсадника 2136
Асоциация „Детско Сърце“
IBAN: BG58STSA93000016798767
BIC: STSABGSF
